Пътуваха цял ден и решиха да лагеруват на брега на река с красив водопад, който бе образувал райско кътче затулено м/у скалите.

Двамата стояха един до друг и се възхищаваха на красотата, която съзираха. Само природата бе способна да създаде подобна неописуема красота. Във въздуха се носеха малки ситни капчици от падащата вода, които ухаеха като цветя. Без и да чакат покана двамата оставиха оръжието и скочиха във водата, която бе толкова бистра, че камъните на дъното се виждаха. Плуваха към водопада все едно се състезаваха като малки деца. Селена стигна водопада изправи се над него и водата сякаш галеше кожата й. Кичур от косата й стоеше пред очите й, когато Търл бавно с ръка го дръпна се срещнаха погледите им. Той гледаше красивите й очи и се наведе целувайки топлите й устни. Така двамата се впуснаха в поредната битка рамо до рамо целувайки се страстно под прохладната падаща вода. Тя го атакува забивайки пръстите си в гърба му и безмилостно се претисна в обятията му. Той непоколебимо я зацелува по нежната шия, като тя изтръпваше при всеки дoпир на устните му с кожата й. Той плъзна ръцете си надолу и леко я хвана за дупето, повдигна я и положи на един камък покрит с мек горски мъх. Съблече дрехите й като нежно с устни прехапваше малкото й ухо. Тя нямаше сили да се съпротивлява, здраво го бе прегърнала, а целувките му я караха да изтръпва от удоволствие. Разгорещено целуваше  красивите й гърди, а тя прехапваше сочните си устни от наслада и плахо пъшкаше от огъня, който се разпалваше в нея.
Прекараха ноща заедно наслаждавайки се на звездния небосвод и ярката луна близко до огъня. Заспаха сгушени гледайки пламъка на огъня как играе своя странен танц...
На сутринта като се събудиха се почувстваха сконфузно от стеклите се обстоятелства и срама бе зачервил лицата им. Докато Търл се измъкна под претекс, че ще ловува с Тиа, Селена реши да си отпочине и да се отдаде на разхлаждащо плуване до водопада. Наслаждаваше се на красотата. Оставяше водната струя да облива цялото й тяло, когато се похлъзна и залитна зад падащата вода и пред очите й се откри малка, влажна пещерa, в края на която се забелязваше силует.


Без капка страх, амазонката издърпа камата си и с любопитство престъпи напред предпазливо и тихо. Колкото повече приближаваше селуета, толкова по тъмно ставаше, а скалитесякаш бяха пропити от влагата. Аромат на мухъл и разложена плът се носеше във въздуха. Приближавайки се селуета не помръдваше, но и тя не виждаше къде стъпваше. Стигайки до него забеляза, че това е човешки скелет забит на странично стърчащ сталактон. Направи крачка напред, за да го огледа по-добре и пропадна в хлъзгав тунел надолу ...
Когато Търл се върна с богат улов и усмивка на лице, забеляза самотния им лагер. Всичко бе на мястото си, копието на амазонката стоеше до изгасналия и леко пушещ огън. Милион мисли минаха през главата на скитника и за пореден път бе сам, точно когато бе срещнал човек на когото да има доверие. Нямаше следи от битка или борба, нямаше посока къде да търси. Като че ли бе изчезнала в дън земя.
Селена се свличаше в тунела, безуспешно мъчейки се да се хване за нещо. С глухо тупване се строполи на равна земя. Беше толкова тъмно, че не виждаше дори ръцете си пред лицето й . За секунда допря пръсти до един от амулетите на шията й и зашептя "Нека светлина огрява моя път". Странният талисман започна да пулсира в ръката й, докъто не започна да искри и да плиска светлина на всякъде. Чак сега амазонката забеляза, че се намира в зала с нисък свод, в/у който бяха изрисувани всевъзможни знаци. Всеки знак беше така подреден до другия до него, че образуваха концентрични окръжности. Селена толкова беше захласната от гледката, че не усети кога се беше приближила до центъра на окръжноста и сноп синя светлина я обля цялата. Усети как цялото и тяло се разтресе от болка. Изпепеляваща болка, която премина като призрак през нея и угасна в ръцете й. Изкрещя и се строполи на земята без да може да помръдне и само очите й издаваха, че е още жива. Опита да се завърти, но още по-пронизваща болка заля цялото й същество. Толкова я болеше, че лицето и се обля в сълзи, който образуваха бели линии по прашните й страни. Не смееше да помръдне дори за секунда и просто лежеше на земята и събираше сили за да опита отново. Успя да огледа малка част от залата, колкото да забележи, че няма изход от нея освен през стръмния тунел през който се беше свлякла. Мозъкът и трескаво започна да търси решения, но отчаянието й я завладяваше с всяка минута. Трябваше пак да опита да се изправи, но не смееше за да не изпита отново пронизващата болка. 

 - Коя си ти и какво търсиш в моя храм? - дочу се странно приглушен глас от дъното на залата, но Селена неможеше да се обърне за да види от кой. Тя се опита да си отвори устата за да отговори, но тогава болката я завладя отново.
 - Кой те пусна да дойдеш тук? Последовател ли си? - гласът започна да става нервен. В този момент сбръчкан старец, облечен в тъмно синя пелерина се наведе над нея и се смръщи. Изпитото му лице изглеждаше измъчено, а бялата му разрошена коса стърчеше навсякъде, брада нямаше, като че ли току що я беше обръснал. Целият му вид по-скоро озадачи амазонката, отколкото да я стресне.
 - Езика ли си глътна момиче? Защо не ми отговаряш?
Селена се опита да помръдне, но болката стегна цялото й тяло и сълзите бликнаха отново по лицето й.
 - Хмм, голяма грешка си направила.. Влязла си в извора, а не си магьосница. Сега магията бошува в тялото ти, търсейки някаква дарба, която уви притежават само маговете. -  старецът вече изглеждаше доста угрижено. - Ще видя какво мога да направя за теб, но не трябва да мърдаш, иначе ще се задушиш от болка. - той изчезна точно, както се и беше появил.
Амазонката лежеше сама в залата и й се искаше да не беше постъпвала толкова глупаво, но вече беше късно. Чувстваше се като в капан в собственото си тяло. Старецът се появи отново и надвеси над нея странен амулет, който започна да свети. Взе един нож и поряза ръката й, след което отърка амулета в кръвта. Той започна да свети още по силно и веднага избухна в пламъци, който моментално угаснаха със синьо свистене. Старецът окачи амулета на главата й, така че той застана на челото й. 
 - Сега можеш вече да се изправиш. Уви, от днес нататък, вече няма да можеш да свалиш арката от челото си, но трябва да внимаваш. Навлизайки, магията остава за винаги в последователя, превръщайки го в маг. Ти не си родена магьосница, за това трябваше да вградя силата, която получи, в магически предмет. Той трябва винаги да е с теб иначе ще умреш. Не се притеснявай, арката няма как да падне от челото ти. Сега тя е част от теб, както са ушите, носът и устните например.
Докъто слушаше стареца Селена се беше изправила, а лицето и придобиваше все по-паникьосан вид. Докосна с пръсти челото си и усети леко гъделичкане.
 - Внимавай момиче. Не бива да си играеш с магията, без да знаеш какво правиш. Това е магия на земята, на небето и на цялата природа. Една грешка и ще ни погребеш в тази пещера. - стареца  седна на земята и започна да се вайка - Не трябваше да става така. Силата на последният извор трябваше да бъде предадена на Последователя, не на обикновенно човешко същество без магия в кръвта. Явно съм отдал живота си в напразно пазене на извора. - лицето му беше толкова бледо, че Селена се уплаши да не е умрял докъто говори.
 - Ейй, аз не съм обикновенно човешко същество, аз съм амазонка, а това е много повече. - каза и хвърли гневен поглед към стареца.
 - Да, но не си родена с магия в кръвта, а сега вече няма шанс да върнем книгата. 
 - Каква книга? 
 - Охх, погубени сме. - старецът се завайка още по-силно - Книгата на белите сенки. Единствената останала древна магия, която може да лекува и единствената, която може да затвори порталите на отвъдното. 
Селена се почувства неудобно от факта, че се е сдобила с нещо, което е било предназначено за друг, още повече, че го беше получила без самата тя да го иска. За порталите на ада знаеше много добре. Знаеше що за изчадия излизаха от там и разкъсваха хората, попаднали на птя им. Но тази книга беше нещо ново.
 - Кой си ти всъщност? От къде знаеш толкова неща?
 - Охх, дете аз съм пазителят на последният извор на магията Сая. Аз съм маг 10та степен и живота ми бе посветен в пазене на извора, но както виждаш живота ми отиде на вятъра. 
 - Не е ли възможно, човек който не е роден маг да вземе книгата? - амазонката го погледна с надежда.
 - Всеки може да я вземе, но не всеки може да стигне до нея. Само избраният, владеещ силата на Сая. Последователят. Това е почти непосилно за един маг, какво остава за обикновен човек. - старецът я гледаше с тъжни очи.
 - Амазонка. - поправи го Селена. - А сега е време да се махаме от тази пещера.После ще говорим. Спътникът ми сигурно вече се чуди къде съм се дянала. Как да излезем от тук.
 - Ами това е нещо, което ти трябва да направиш. На мен не ми е разрешено да върша работата на Последователя, а само да го защитавам с цената на живота си.
Селена го гледаше безизразно.
 - Добре де. Как работи тази магия? 
Старецът изведнъж се усмихна и се приближи.
 - Трябва да докоснеш арката и да се съсредоточиш върху това, какво искаш да стане. Обаче трябва да заеш, че магията може да действа само на земята, на въздуха и на всичко свързано с природата. Не можеш да контролираш огъня и водата.
Селена се чудеше как да използва магията да ги измъкне, преди да ги е убила случайно. Реши, че по-удобен тунел за излизане би било добре. Съсредоточи се върху стената, на която се намираше малкият тунел от който беше дошла тя и докосна челото си. Арката започна да сияе, а тунелчето пред тях започна да се разширява ронейки скални късове навсякъде. Цялата земя започна да се тресе и от тавана на залата се отрониха скални късове, които полетяха към главите им. Селена сграбчи стареца и се хвърли към разширяващият се тунел. Започнаха да тичат по него, но скоро спряха тъй като не беше изкопан напълно. Амазонката погледна учудено стареца.
 - Защо е прокопан само до тук?
 - Ти спря магията. Момента, в който пуснеш арката, магията спира. Можеш да я задействаш отново само ако я докоснеш пак.
Тя докосна отново челото си и пещерата започна да се разширява напред, засипвайки ги с множество камъни. Те започнаха да тичат плътно до вихъра, който изравяше тунела. Изведнъж блесна дневна светлина и заслепи селена, която за малко не изхвръкна от дупката. Огледа се и видя, че се намират само на няколко метра от водопада. Забеляза как Търл се суетеше насам натам и въртеше глава, оглеждайки наоколо. Тиа душеше нервно въздуха. Селена скочи на поляната и помогна на стареца да излезе, и двамата се запътиха към шашнатият скитник....
Търл стоеше като вкаменен, радваше се, че очите му отново срещат нейния поглед, но появяването им бе толкова необяснимо, колкото изчезването на самата амазонка. Тя се усмихна и връхлетя в предръдките му, чак тогава той дойде на себе си вдигайки я във въздуха от радост. Старецът стоеше вгледан в слънцето и се наслаждаваше на топлината и ласките на лъчите, които галеха побелелите му коси. Пое дълбоко дъх от свежестта на природата, която го заобикаляше и сякаш това го зареждаше с енергия, която се вливаше директно във вените му и го караше да се чувства по жив от всякога. Бе чакал дълги години възможността да се наслаждава на природните дарове. Като пазител на извора, бе отдаден само на задачата си, чакайки избраника, който да получи силата на Сая.
- Какво се случи, къде беше, как ... какво е това на челото ти... ? - се изнизваха един след друг въпросите от устата на скитника, който търсеше обяснение за всичко и се през сълзи се радваше, че Селена е жива и здрава.  Радоста преливаше в лицата им, че отново са надвили съдбата и са заедно.
- Това е ... - замисли се амазонката незнайки името на магьосника ...
- Аз съм Хатор пазителят на последния магически извор.
Така седнаха пред огъня, за да разкажат необикновенната среща в тъмната пещера и придобитите магически умения на амазонката. За съдбата следваща магическите сили, за книгата на белите сенки единствения ключ, който можеше да заключи вратите на отвъдното и да възцари благоденствие и мир на земята. Търл приготвяше улова слушайки внимателно и попивайки всяка една дума на стареца. Вниманието ми отвличаше само красивата Селена, която изпробваше магическите си умения и тренираше употребата им заедно с вярното острие на копието си. Тя усещаше магията в себе си как бушува и я кара да се чувства жива и несломима, готова за изпитания и опасни приключения. Само мисълта я караше да настръхне от това което я очакваше.
- Така сега надеждите са в ръцете на младото момиче. В легендата се разазва за избраника, който ще открие книгата в замъка на летящия град, който е недостежим високо над облаците, близко до звездите и планетите.
 
Пазен зорко под окото на армия дракони, превзели града преди хилядолетия, никой не е посмял да стъпи в града.
- Може ли с помоща на магия да се извисим над небесата и да стигнем до там - прекъсна го любопитно Селена ...
- Не, няма магия, която да ни отведе там, но има звяр, който може да ни отнесе. В една легенда се разказва за дракон по-силен от всички останали, роден високо в Снежните планини сред смразяващия студ в ледените пещери.

 Леденият му дъх превръщал всичко в безжизнени, ледени блокове. Всички народи му пренасяли жертва в негово име девица, за да спечелят милосърдието му и да успокоят гнева му. До деня, в който красива като зората и нежна като цветята пренесена да стане част от колекцията му със замръзнали девици девойка, разстопила студеното като лед сърце на звяра с любовта, която ненадейно го сразила. Звяра се възхитил от нейната смелост да се доближи толкова близко до него, че да докосне сърцето му. Това го направило оязвим и хората се възползвали от слабостта му към нея. Разказва се, че е бил тежко ранен опитвайки се да защити своята любима, която е издъхнала пред очите му убита от сънародниците си. Останал жив и се реел високо и търсел лек за разбитото си сърце и погубената любов. От тогава никой не е чувал за огромния дракон.
Мисля да се запътим към Снежните планини, родния му дом, мястото загубил своята любима. Наслаждавайте се на последните мигове почивка и отдих, защото утре ни чака дълъг път - измъмри старчето с пълна уста опитвайки от деликатесите на Търл.
Беше се стъмнило и скитника гледаше нежните черти на Селена, както и амулета на челото й. Опита се с пръст да го докосне, но получи плесница от нея, както и целувка за лека нощ.Сгушиха се един в друг и тя заспа сладко облегнала се на рамото му. Скитника гледаше лицето й и се любуваше на момента, че отново са заедно. Неописуемият страх, че я беше загубил го бяха накарали да разбере какво значи тя за него. Ноща бе тиха и толкова безмилостно спокойна като пред идваща буря, която ще връхлети спънтиниците толкова скоро...
Събудиха се преди изгрев слънце, закусеха, стегнаха багажа и потеглиха когато слънцето показа първите си лъчи над хоризонта, водени от Хатор да търсят леговището на дракона. Дълъг път ги чакаше през незнайни и тайствени земи обитавани от различни същества, чакащи в своята клопка да попадне поредната жертва. Пътуваха дълго и уморително, през дългия път се наслаждаваха на забележителната природа, която се изправяше около тях като параван на опастностите из тези земи. Решиха да спрят до вирче образувано от река да утолят жаждата и да отдъхнат за миг.  Малко по-надолу видяха малко стадо овце водени от младо овчарче с пръчка в ръка и боси нозе. Търл се запъти към момчето решен да го попита за околността. Тиа бавно го следваше през дърветата и щом хлапето съзря скитника и облизващата се пантера вперила влажния и хищен поглед в стадото побягна със все сили подгонвайки уплашените животни. Селена се смееше на неуспешните им опити да заговорят някой, без да не избяга или нападне. Уви хората бяха наплашени от всичко и всекиго, опитвайки се да оцелеят в суровия и безмилостен свят заобикалящ и изстискващ последното, което имат - живота им. Търл забеляза разцъфтели диви ягоди, но нямаше плод по тях. Наведе се, за да разгърне листата им с надежда да намери някоя червена, различни насекоми прелитаха над цветовете им. Изведнъж цветовете започнаха да увяхват и да се образуват малки плодове, които се зачервиха до хубаво узряло. Скитникът не вярваше на очите си, обърна се, за да извика на останалите и видя амазонката със затворени очи и сладка усмивка на лицето да сваля ръката си от челото.
- Ти ли ... ?!? - само изрече той.
Усмивката огравяше нежните й черти и без думи се наведе до него, откъсна ягодка и я сложи м/у устните му и страстно със сочните си устни го целуна усещайки ароматния вкус, който се преплиташе в тях.
- Време е да тръгваме, не трябва да се задържаме на едно място - прекъсна ги магьосника, гледайки с недоволство това което виждаше.
Двамата събраха всички узрели плодчета и ги натъпкава в бузите си. Устните й бяха така сладки и ароматни, че Търл не успя да се стърпи и страстно ги целуна преди стареца пак да им е направил забележка.
Прекосиха реката и тръгнаха през гъстата гора, под клоните на която бе толкова  прохладно в горещото време.  Денят се изнизваше и звезди покриха небосвода. За да не се изгубят, решиха да нощуват на една малка полянка насред гората. На пост остана Търл, а другите сладко заспаха под чистото небе след дългия уморителен от пътя ден. Тиа му правеше компания, като бе сложила глава на коляното му и искаше малко ласки и почесване. Това я караше да се отпусне напълно и да заспи като малко коте. Огънят бавно догаряше, този момент м/у дърветата проблясна светлина, скитника скочи и загаси дървата. Вперил поглед в посока светлината с ръка на меча си, стоеше без да мръдне. Разпозна няколко човешки фигури, които минаваха през гората с факел. Без да събужда останалите, реши да проследи групата и да провери каква опастност са те. Остави Тиа на пост, чиито очи само се виждаха в тъмнината и тръгна безшумно след светлината. Наблюдаваше ги от голямо разстояние, за да остане напълно незабелязан в тъмнината на нощта. Не след дълго време фигурите спряха до средата на малка полянка със пръснати големи камъни,  по които те насядаха. Тогава Търл се приближи повече, за да огледа какви бяха. Пет мъжки фигури  облечени странно , всеки от тях с тояга в ръка седяха като в кръг. Единият от тях се изправи и произнасяше непознати за него слова. Огънят в средата огряваше лицата им. Любопитството на скитника взе надвес и той тръгна към тях, но в мига в който стъпа на откритата поляна всички станаха и насочиха поглед към него. Бе разкрит и трябваше да мисли бързо, дали да избяга или да извади меча си и да опълчи сам срещу тях. Хвана дръжката на меча си и направи само крачка, когато нещо здраво го одари по главата и загуби съзнание и се строполи безжизнено на земята. Когато се събуди, стоеше до тлеещия огън, Тиа все още бе до него и всички спяха непробудно, но главата все така го болеше и имаше цицина. Помисли си, че е задрямал и оспускай си се е одарил главата си на земята и така е получил цицината. Но все още не можеше да осъзнае, че е сънувал. Искаше да отиде и да провери, но не можеше да остави другите сами докато спят. Преди изгрева той ги събуди и с нетърпение побягна посока мястото, за да потърси следи дали се е случило наистина или е сънувал. Другите сънени не осъзнаваха страните му действия, докато той се скри в гората. След малко намери полянката, но на нея нямаше и помен от камъни и огън и групата мъже. Поогледа се и намери на земята само малка колбичка обвита с дъбови листа.

Мушна я в джоба и продължи огледа си, но нямаше никакви следи. Прибра се при останалите, които привършвaха закуската и се приготвяха за път. Събра багажа и тръгнаха. По пътя той разказа за страния си сън, Хатор се замисли над думите на скитника и каза:
- Ако това се е случило, навярно нямаше да си сред нас, по думите ти изглежда, че си проследил и си бил неканен гост на тайно събиране на свещен друидски съвет. Наказанието за постъпката ти би била смърт поради наглостта ти да се бъркаш в дела непознати за теб. Най-вероятно умората и ягодите са ти завъртели главата. - последните думи с лека усмивка на лице изрече и спря съзирайки в далечината голям град.- Имаме възможността да поспим на легла тази нощ, нека побързаме, за да престигнем преди залез в града.

Белите, крепостни, величествени стени се виждаха от далеч, голям град разположен на върха на билото. Облаците бавно се носеха в небето, все едно времето бе спряло над това място и чакаше някого, за да бутне стрелката на часовника и живота отново да потече. Изглеждаше толкова близко, а и след часове път бе толкова далеч оставайки недостижим на хоризонта. Слънцето скриваше последните си лъчи зад хълмовете, когато  града изплува пред очите им с цялото си величие. В този момент Хатор усети някаква магия, непозната даже и за висш маг като него. Тиа остана, не обичаше градовете тъй като имаше прекалено много плячки за нея. Селена и Търл с нетърпение тръгнаха напред, за да търсят близката староприемница, където да отпочинат с бутилка в ръка. Преминаха градските порти, а по улиците нямаше и жива душа, само запалени факли осветяваха тесните, кални, запустели улички. Изви се силен вярът пронизващ костите им, градската порта се затвори след тях и се чу камбанен звън ... погледнаха към кулата и видяха биеща камбана, която със звънна си носеше мрак и смърт.

- Това е капан - извика със все сили Хатор. Селена държеше копието си, а Търл пазеше гърба й с меч в ръка очаквайки каква опастност ще ги връхлети.
Тътенът тресеше земята изпод, която започна да се подават ръце и полуизглини тела, стотици разлагащи се туловища чувстваха силата дала им живот да убиват и разкъсват топлата плът. Старецът се приближи и кажа:
- Камбаната, камбаната трябва да бъде разрушена ...
Търл посичаше стърчащите ръце и изправящите се зомбита наред, пръскайки частите им във всички посоки, други ги нападаха през улицата жадни за кръв. Селена трябваше да направи нещо, бяха непосилни срещо толкова многлюден враг, докосна медальона на челото си и земята започна да се тресе и стените да се падат затрупвайки мъртвата паплач от селяни с вили, тежко въоръжени орки, войници и всякакви други същества попаднали в капана на града и присъединили се към армията, охраняваща кулата. Стените се свличаха над препълнините улици, амазонката вървеше смело напред към кулата катерейки се по каменните блокове водена от Хатор, а Търл разсичаше гадините преследващи ги от към гърба им. Крепостните стени бяха отрупани със войници въоръжени с лъкове, опънаха тетивата до край и порой от стели се извиси в тъмното небе. Чуваше се само свистенето им порещо въздуха и търсещо жертвите си. Старецът вдигна ръка и произнесе заклинание, което предпази него и Селена от смъртоностния дъжд, Търл вдигна един щит от земята и с него се прикри, виждаше как остриетата пробиваха бронята и стърчаха от неговата страна, когато една стрела се заби в дясната му ръка, той изпусна меча си от непоносимата го болка, избута щита със все сили. Стрелата стърчеше през ръката му, а кръвта му бавно се стичаше по пръстите му и капеше по камъните. Миризмата на кръв още повече предизвика мъртъвците, които преиждаха от всички страни, във въздуха се носеше звука на нов дъжд от стрели. Търл грабна меча си в  лявата ръка  и замахна с него отсичайки стрелите, но това не беше достатъчно да се предпази. Той усети болка отново, погледна надолу и видя две стрели да стърчат от кракът му и една забодена в корема. Падна на колене, болката вземаше превез над тялото му, а кръвта му се изтичаше бавно. Хатор със магическия си щит бе предпазил Селена, която гледаше коленичелия скитник и тълпата кравопиици, която го приближава. Сълзи се стичаха по бузите й гледайки го така безпомощен и ранен. Търл пречупи стърчащите стрели, пое дълбоко въздух, изправи се и със замах с меча посече първата вълна, викайки "Вървете, вървете, аз ще ги задържа". Хатор дърпаше амазонката, но тя не помръдваше, бе затворила очи и се молеше на майката земя Гея, разтвори ръце и бавно ги вдигна и докосна челото си. В миг земята се разстресе с грохот, рухнаха всички сгради, стени и високата кула със злокобната камбана, която се понесе във въздуха и падайки на земята се превърна в кълбо дим, което вятъра развя из развалините на града. Камбаната бе унищожена и безжизнените разлагащи се трупове се свякоха на земята. Селена отвори очи и болка проряза душата й гледайки окървавеното тяло на скитника. Изтича до него и започна да превързва раните му. Той я хвана за ръката, погледна я в очите и просто се усмихна. Радваше се, че тя е добре, той не чувстваше болка, само топлата кръв, която изтичаше от тялото му. Клепачите му започнаха да натежават взирайки се в красотата й. Тя плачеше и проклинаше съдбата, че й отнема най-ценото. Хатор стоеше безпомощен, когато забеляза малката колба, която изпадна от джоба на скитника. Наведе се погледна я и тихо промълви през носа си:
- Не е било сън, не е било просто сън! - грабна стъкленицата отвори я и без миг да чака изсипа съдържанието й в устата на Търл. - Пии , пии, не е било само сън - викаше старчето.
Селена и магьосника гледаха бледия скитник, който не помръдваше. Амазонката се протегна и го докосна по лицето, и с ужас дръпна ръката си, усетила студенината му. 
- Какво направи!?- обърна се тя към Хатор - Ти го отрови!!
В очите й започнаха да играят пламъчетата на гнева, а арката на челото и засия в кърваво червено.
- Не. Чакай! Той е добре. - с разтреперан глас каза магьосника, а по лицето му се беше изписъл истински ужас - Само се успокой. Така ще навредиш на всички ни, не само на мен.
Селена придоби объркан вид и се насили да се успокои.
- Какво искаш да кажеш? Как може да е добре, като е по-студен от лед. Дори сърцето му не бие.
- Така ще е 3 дни, след което ще се събуди. Много е важно да бъде на топло. Трябва да го топлим, за това дай каквито и одеала да имаш.
Селена погледна магьосника с недоверие и отиде да донесе одеала. През това време Хатор започна да вади най-различни колбички и шишенца от кесииката, която беше завързал на кръста си. 
- Ето само това имаме. - амазонката подаде 2те вълнени одеала, които носеше
- Само това? Нищо повече ли не носите за завиване
- Ако искаш мога да ти дам дрехите си, ако мислиш че ще му станат - каза Селена с гняв
- Мне. Предпочитам да не се разхождаш гола насам натам. - каза шеговито старчето.
- Трябва да запалим огън. Нямаш ли някоя скрита магия за огън в джоба си.
- Съжалявам. Казах ти, че нямаме власт над водата и огъня. Ще трябва да използваш ръцете си.
Селена събра малко дърва и след около половин часови опити успя да запали огън. Не мислеше, че паленето на огън ще се окаже толкова уморяващо. Търл винаги успяваше да запали клонките за секунди. Унесена в мислите си, не усети кога Тия се е приближила до нея и постави глава в дланите й. Амазонката погали меката козина и внезапна мисъл я осени. Накара пантерата да легне под завивките до Търл, така че да го топли най-много.  Беше паднал мрак и очертанията на разрушените сгради почти се губеха. Селена ръчкаше с пръчка огъня, над който беше сложила канче в което се варяха сушени зеленчуци. Хатор обикаляше околноста с замислена физиономия и се почесваше по брадата клатейки глава. Амазонката погледна към Търл и с радост видя, че лицето му вече не е с онзи пепеляво бял цвят, а като че ли страните му бяха поруменяли. Този факт до някъде успокои тревожното чувство, което я обземаше.
- Явно топлината вече му действа.- каза ухилено магьосника докъто се приближаваше към огъня.
- 3 дена са прекалено много. Не бива да спираме. Няма ли начин да го събудим по-скоро.
- Ами единственият му шанс е да бъде затоплен достатъчно, че да може кръвта във вените му да се задвижи бързо. За съжаление обаче освен огъня, одеалата и котенцето не разполагаме с нищо.
- Гладен ли си? Сигурно. Ето ти малко супа. - Селена подаде купичка с топла супа на магьосника
Останалата супа тя изяде набързо и обиколи малкият лагер, който си бяха спретнали. 
- Няма нужда да седиш на пост. Ще обгърна лагера ни с въздушен щит и нищо няма да може да ни нападне. Така че лягай да спиш. - магьосника започна да ръкомаха и около тях се образува бяло сиание.След което се намести до огъня и веднага захърка.

                     
Селена, останала единствена будна край огъня, вече нямаше сили да се прави на безчувствена пред Хатор и седейки се замисли, колко силно и се иска сега Търл да стане и да я прегърне силно, да и каже че е добре и никога няма да я изостави. Идваше й да го изрита със всичка сила, че си е позволил да изложи живота си на риск и да я остави сама. Беше истински благодарна, че не се беше случило най-ужасното. Погледна го и една сълза се стече по лицето й. Изведнъж се бе почувствала, като последният човек на света, самотата оплиташе сърцето й и сякаш отдалечаваше любимият човек. Не знаеше дали магьосника не грешеше и дали утре нямаше да намерят Търл мъртъв. За това тя се изправи и тръгна към него твърдо решена, че ако тази вечер той умре, ще умре в прегръдките й. Седна до него, свали дрехите си и притисна голото си тяло до неговото. Помисли си, че той не е толкова студен, колкото когато го беше докоснала по лицето. Лежейки до него, тя прокара ръка под главата му и го прегърна. Искаше и се ако той на сутринта не се събуди, тя също да не го направи. Усещаше колко напрегнати са ръцете й, прегръщайки го толкова силно сякаш той беше видение, което може всеки момент да изчезне. Последното нещо, което усети преди да заспи бе обляното си в сълзи лице...
На сутринта се събути в обятията му, не беше помръднала цяла нощ с облегната глава на рамото му вкопичала се в него, за да го топли. Усещаше физически топлината м/у тях, но не смееше да отвори очите си, защото я бе страх да не го бе загубила завинаги.

Желанието той да е все още до нея се бореше със страха й, преливаха едно след друго чувствата като бликаща гореща лава в кратера на разярен вулкан. Наслаждаваше се на момента, че са един до друг спомняйки си хубавите моменти заедно, събра кураж и отвори бавно насълзените си очи. Погледа й срещна лицето му, от което излъчваше живот, виждаше как диша бавно и дълбоко. Беше върнало естествения си цвят на лицето, излъчващо топлината, която самата амазонка му предаваше с нейната прегръдка. Изглеждаше така сякаш спеше непробудно след уморителен ден. Тя наддигна внимателно глава и се приближи, нежно докосна с топлите си устни неговите, когато усети ще той нежно я целуна. Сърцето й подскочи, стреснато отвори очи и срещна неговия сънен поглед и усмивката му. Лицето й изгря и му скочи да го целува по-страстно от всякога. Скитникът сънен не можеше да разбере какво се случва, но целувките определено му харесаха и като цяло събуждането, но се чувстваше толкова уморен и отпаднал. Не си спомняше какво се бе случило с него и борбата за живота си. Просто бе събуден от дълбок сън с нежни ласки и целувки от най-красивата за него жена. Прегърна я силно към себе си и се наслаждаваше на усмивката й. Нямаше думи да опишат това, стояха безмълвни, а щастливите им лица, топлите целувки, силните прегръдки  описваха всичко неказано.